Не обичам да разчепквам темата часовници, защото аз говоря за тях само истината, а хората смятат, че преувеличавам.

Безкрайно обидно и обезсърчително е, когато полагаш всички усилия да говориш истината, да не ти вярват и да мислят, че преувеличаваш. В такива случаи дори ти се иска да преувеличиш нарочно, за да дадеш на слушателите си възможност да почувствуват разликата. За себе си, поне мога да кажа, че неведнъж ме е изкушавало подобно желание и съм се сдържал само благодарение на възпитанието, което получих още в детството си.

Човек трябва много да внимава и да не си позволява никави преувеличения. В противен случай това може да се превърне в навик.

А това е един наистина просташки навик. Някога, когато са преувеличавали само поетите и продавачите в манифактурните дюкянчета, оня, които е имал „склонност да надценява, а не да подценява фактите“, се е ползувал със славата на умен, дори оригинален човек. Сега обаче всички „надценяват“. На изкуството да се преувеличава вече не се гледа като на допълнителен предмет в програмата на съвременното възпитание. То е заело място сред задължителните предмети, необходими при подготовката за житейските битки.

Преувеличават всички и преувеличават всичко — от броя на продадените през годината велосипеди до числото на езичниците, които всекидневно приемат християнска вяра, разчитайки на спасението на душите си и на изобилието на уиски. Върху преувеличението са изградени и върху него се опират нашата търговия, нашата литература и изкуство, нашият обществен живот, самото съществуване на държавата ни. Като ученици ние преувеличаваме свиванията си, бележките си, дълговете на бащите си. Като възрастни преувеличаваме ценността на стоките си, на чувствата си, на доходите си — освен когато се срещаме с данъчния инспектор; тогава преувеличаваме разходите си. Преувеличаваме също и добродетелите си, и дори пороците си — макар в действителност да сме скромни и кротки хора, обичаме да се представяме за отчаяни храбреци и мошеници.

Паднали сме толкова низко, че вече не само преувеличаваме, но дори се стараем да постъпваме така, че да оправдаеме лъжата си. И това наричаме „поддържане на фасадата“. Колко сполучливо определя този пълен с горчива ирония израз нашето детско безразсъдство!

Ако имаме сто лири годишен доход, не казваме ли, че са двеста? Килерът ни може да е празен и да няма с какво да запалим печката си, но се чувствуваме щастливи, ако „светът“ (шестима познати и любопитната съседка) вярва, че разполагаме със сто и петдесет лири годишно. А когато имаме петстотин лири, говориме за хиляда и нашият любим и всемогъщ „свят“ (този път не шест, а шестнайсет познати, от които двама се возят в собствени екипажи) е готов да приеме, че харчим годишно не по-малко от седемстотин лири или поне правим дългове в такъв размер. Месарят и хлебарят обаче, които разговарят надълго и нашироко с прислужницата ни на тази тема, знаят най-добре.

Овладели този номер с течение на времето, ние напълно му отпущаме края и пилеем парите като индийски раджи или — казано по-точно — се правим, че пилеем, защото вече сме се научили да купуваме привидното с привидно и да демонстрираме привидно богатство с помощта на привидни пари. А добрият стар „свят“ (нека го благослови сатаната, защото той е негово родно дете — в това не се съмнявам, приликата им е очевидна и в най-малките подробности дори) гледа и ръкопляска, смее се на лъжите ни, подпомага измамата и тайно се радва при мисълта за удара, който рано или късно ще ни нанесе истината със своя чук — тежък като чука на Тор. (Тор — скандинавски бог на гръмотевиците. — Б. пр.)

И всички се веселят като на пиршество на вещици, докато замъждука сивото утро.

Истината и фактите са остарели, излезли са от мода, приятели. С тях могат да живеят само скучните и прости хора. Не към действителността, а към привидност се стреми разумното куче в това наше време на разума. Ние отхвърляме с презрение сивкавокафявата твърда земя и строим живота си и въздушните кули в приказната и пъстроцветна като дъга страна на сенките и химерите.

За нас, които заспиваме и се събуждаме отвъд пъстроцветната дъга, в тази кула няма нищо красиво; има само влажна и студена мъгла, съществува само постоянният страх от онзи миг, когато златните облаци ще се разпръснат и ние ще паднем на жестоката твърда земя и ще се ударим зле.

Какво значение имат обаче страхът ни и лошото ни самочувствие, когато нашата вълшебна приоблачна Кула изглежда на другите красива и лъчезарна! Ония, които се трудят на полето, ни гледат отдолу и ни завиждат. А щом те вярват, че има за какво да ни завиждат, може ли да не бъдем доволни! Нали тъкмо така са ни учили — да живеем не за себе си, а за другите. Ние само смело прилагаме онова, на което са ни учили.

О, ние сме безкрайно самоотвержени и лоялни към това новоизлюпено владетелче — дете на принц Лъжец и принцеса Претенция. Светът никога не е познавал тиранин, способен да внуши такова сляпо преклонение! Нито един земен господар не е имал толкова необятно кралство!

У човека има сякаш някаква вродена потребност да се прекланя пред нещо. Той се оглежда наоколо и пада на колене пред онова, което му се стори най-велико и най-прекрасно. За родените в деветнайсети век в цялата вселена няма по-благороден образ от образа на Лъжата, облечена в открадната дреха, умна, находчива, безсърдечна и безсрамна. Нима тя не е достоен идеал за него? И той пада ничком пред нея, целува костеливите й нозе, кълне й се във вечна вярност.

Да, крал Лицемерие е наистина могъщ владетел. Нека изградим храмове от тъмни сенки, където ще можем да му се покланяме, защитени от дневната светлина. Нека го издигнем високо на бутафорен пиедестал. Да живее нашият страхлив и двуличен господар — достоен вожд на воини като нас! Да живее миропомазаният крал Лъжец! Да живее жалкият крал Привидност, пред когото целият свят се прекланя!

Издигайте го на пиедестала много внимателно, о, братя, прикрепяйте го здраво, защото нашият жалък кумир няма нито кости, нито жили. Ако отдръпнем ръце от него, той ще се свлече на земята, ще се превърне в куп стари дрипи, които сърдитият вятър ще отнесе със себе си и ние ще осиротеем. Затова нека посветим живота си на него. Да го подкрепяме, да му служим, да го превъзнасяме до небесата, да го пълним с въздух, с нищо, докато се пукне, а и ние заедно с него.

Защото един ден той неизбежно ще се пукне, особено ако е надут прекалено — нали е мехур. Засега обаче той все още е наш господар, светът повече и повече става свят на преувеличението, на лъжата, на лицемерието и оня, който най-умело преувеличава, най-изкусно се преструва и най-майсторски лъже, е най-велик и най-силен от всички.

Нашият свят е един евтин панаир. Всеки е застанал пред барачката си, бие големия барабан, сочи ярко нарисуваните картинки и призовава публиката:

— Насам, хора, насам! Ако искате да не изглеждате никога стари, бедни или нещастни, купете си от моя сапун! Купете си и плешивата ви глава ще се покрие с коса! Само моят сапун е истински сапун. Пазете се от имитации!

— Купувайте моя сироп! Купувайте, ако ви боли главата или стомахът, или краката! Купувайте, ако са ви строшени ръцете или разбити сърцата! Купувайте, ако имате свадливи тъщи! Пийте по една бутилка на ден и всичко ще се оправи, всичко ще ви мине, сякаш не е било!

— Влезте в моята църква, ако искате да попаднете след смъртта си в рая! Абонирайте се за моя седмичен наръчник, който струва само едно пени! Платете си за запазено място в църквата мн и не слушайте, моля ви, моя заблуден брат от съседната църква! Моят път е единственият път към спасението!

— Гласувайте за мен, благородни и мъдри избиратели! Издигнете на власт нашата партия и светът ще бъде преобразен така, че в него няма да има място нито за скръбта, нито за греха. За всеки свободен и независим избирател ние сме приготвили — специално за него и съобразена с неговите разбирания, нова Система с приложен към нея просторен и крайно неприветлив ад, където той може да прати всеки, който не му е приятен. Не изпускайте такъв случай.

— Вникнете в моята философия — тя е най-добрата, най-дълбоката! Чуйте моите песни — те са най-сладките в света! Купете си моите картини — те са истинското изкуство. Четете моите книги — те са най-мъдрите, най-интересните.

— Аз съм най-великият майстор на сиренето в света. Аз съм най-великият пълководец. Аз съм най-великият държавник. Аз съм най-великият поет. Аз съм най-великият фокусник. Аз съм най-великият редактор. Аз съм най-големият патриот. Ние сме най-великата нация в света. Ние сме единственият добър народ. Само нашата религия е истинска. Божичко, как крещим!

Как всички крещим, бием барабана и хвалим стоката си! И никой не вярва на нито една наша дума. Хората се питат: „Как да разберем кой от тия самохвалковци е най-умният и най-великият?“ И си отговарят сами: „Тук няма нито един умен, нито един велик. Не търсете тук истински умните и велики хора. Тяхното място не е сред тоза котило на мошеници и шарлатани. Тези, които виждате тук, са само кукуригащи петли. Оня, който кукурига по-силно и по-дълго от другите, трябва да е най-добрият от всички — това е единственото мерило за техните достойнства.“

И какво друго ни остава всъщност, освен да кукуригаме като петли? И който кукурига най-силно и най-продължително от другите, наистина става най-голям и най-велик в това бунище, което сме нарекли свят.

http://www.chitanka.info/lib/text/7351